Страстта е онова, което ни кара да продължаваме напред

Алина Мараци (р. 1964 г., Милано) е италианска режисьорка и визуална артистка, утвърдила се с авторски документални и игрални филми. Чрез творчеството си тя изследва паметта, женския опит, семейните отношения и социалните трансформации, като съчетава архивни материали, документи и художествен разказ. Сред знаковите ѝ филмови заглавия са Un’ora sola ti vorrei, Vogliamo anche le rose и Tutto parla di te. Най-новият ѝ филм е биографичната драма „Момичето с фотоапарата“ (2026), екранизация на удостоения с награда „Стрега“ роман на Хелена Яначек. Световната премиера на филма се състоя в рамките на програма „Хоризонти“ на фестивала във Венеция.

Романът на Хелена Яначек разказва историята на Герда Таро през спомените на хората, които са я познавали, но Вие избирате един ден 14 юли 1937 г. в Париж. Защо избрахте този ден и тази рамка за историята?

Да, със сценариста решихме да запазим същата идея от книгата – историята да бъде разказана в рамките на един дълъг ден, защото и в книгата историята се развива в рамките на един дълъг ден през 1960 г. и е разказана от гледната точка на тримата приятели. Това е повествователен похват, който позволява да се разгърнат ретроспективни сцени. Затова решихме да преместим този ден по-близо до времето, когато Герда е била жива, а също и да възприемем гледната ѝ точка. Това е ден, в който тя взема решението да замине и казва на всички, че си тръгва, сбогува се с тях. Има дълги ретроспективни сцени, които ни помагат да разберем коя е тя и откъде идва. А 14 юли 1937 г. е национален празник в Италия, честващ революцията във Франция, така че е важен ден. Освен това е само около десет дни преди смъртта ѝ. Затова със сценариста избрахме този ден. Когато действието се развива в рамките на един-единствен ден, винаги се сещам за различни литературни произведения и филми, които използват същия подход – например „Мисис Далауей“ и „Одисей“.

Вдъхновихте ли се от някое от тях?

Всъщност не. Но си права, не се бях замисляла за това. Вдъхновението дойде най-вече от книгата, но да, наистина има силна връзка. Сега, като го спомена, ще се върна към „Мисис Далауей“ и ще я прочета. Може да е интересно, защото и тя е написана от първо лице.

Героинята Ви е жена, която гледа през обектива, но същевременно и обективът я наблюдава. Променихте ли начина, по който снимате филма, за да се съобразите с това?

Разбира се, в центъра на кадъра е Герда. Тя присъства във всяка сцена и почти във всеки кадър. Така че присъствието ѝ е много осезаемо. Тя е и човек като всички останали. Не се е родила фотограф, но възприема фотографията като средство, с което да допринесе за каузата. В началото това е било преди всичко идеологическа позиция. После, потопена в духа на времето и повлияна от работата на други фотографи, както и от изкуството и киното на епохата, мисля, че тя развива своята естетика и стил. За мен беше важно снимките ѝ да присъстват във филма такива, каквито са, без специални ефекти и без приближаване или отдалечаване на кадъра. Искахме да покажем снимките като документи, да откроим формалната естетика на творчеството ѝ и същевременното съчетание с архивните кадри и нейните снимки. Това съчетание, от една страна, винаги е било похват, с който работя, а от друга – своеобразно потвърждение на фотографската ѝ работа. Другият елемент, който поставя Герда в центъра, е гласът зад кадър – текст, написан за сценария и вдъхновен от романа. Той не е взет от писма или лични дневници, защото Герда не е оставила такива, но много от мислите ѝ всъщност са вдъхновени от романа. Това също беше начин да я поставим по-осезаемо в центъра на наратива и, както казвате, да я покажем като пълноправна главна героиня. Що се отнася до снимането на филма, той е заснет предимно с ръчна камера и на лента – снимахме на 16-милиметрова лента, която се съчетаваше по-добре с архивните кадри и фотографската работа. Също така решихме да снимаме с ръчна камера, за да дадем на актьорите повече свобода на движение. Тази група актьори, тези персонажи са много млади и притежават енергия, която изразяват чрез движението си. Танцът също е много важен елемент. Така че камерата следва движенията и танца им и сякаш също танцува заедно с героите.

Щом заговорихме за танца, филмът е описван като валс на сбогуванията. Предполагам, че сте искали да се съсредоточите върху ритъма и да подчертаете музикалния аспект. Това ли беше една от причините да снимате с ръчна камера? Използвахте ли и други похвати? Как избрахте музиката за филма?

Да, танцът наистина е изключително важен елемент. За мен беше важно да съчетая идеята да живееш пълноценно, когато си на двайсет и няколко, с факта, че тези млади хора са тръгвали някак без страх към фронта. В крайна сметка тя е убита и се отдава както всички останали. Всички го правят, отдават телата си. Да се отдадеш изцяло, не само интелектуално, а с цялото си същество, според мен е свързано и с идеята за танца, както и с влюбването и страстта. Страстта е основният подтик, тласка Герда непрекъснато да продължава напред и никога да не спира, а също и да се впуска във всички тези различни връзки… „Животът е другаде“ е заглавието на роман от Милан Кундера.

Да, така е, и е много хубаво заглавие. А понеже много често използвате архивни кадри – казахте, че във филма това донякъде помага фокусът да остане върху главната героиня. Защо избрахте този подход и какво според вас дават на филма архивните кадри и документите, което сценарият не може да даде?

Винаги съм обичала да правя архивни проучвания. Преди съм работила по филми, съставени изцяло от архивни материали, а според мен разглеждането на образите на миналото чрез архивите може да ни разкаже много за настоящето. Това е интересна практика, която ни позволява да тълкуваме и разчитаме образите на миналото. Например представянето на женските истории и женските тела, за да създадем своеобразна алтернативна история, която в настоящето е по-близка до онова, което чувствам, и което чувстваме ние, жените. За мен предизвикателството в този филм, „Момичето с фотоапарата“, беше да съчетая игралното с архивното. Продуцентите малко се притесняваха, защото вмъкването на архивните кадри, които са документални, някак прекъсва течението на игралния разказ. Но в същото време според мен то придава повече достоверност и сила на игралната сцена. Така че за мен работи. Ще видим какво ще каже публиката. Но това също показва и изразява какво вдъхновява някои от сцените. Когато се прави проучване, когато се изучава нещо, се чете много. Разглеждат се най-различни неща като множество визуални документи, които после влияят върху писането и снимките. Докато пишехме сценария, споделях тези материали със сценариста, така че още в сценария някои сцени бяха описани само чрез архивите. А когато снимахме, споделих предварително подбраните архивни материали с оператора и актьорите, за да знаят в какво се потапят.

Това почти ми звучи като писане на академично есе. Създаваш творческата част, представяш своята гледна точка към историята, показваш доказателства защо мислиш така, а после продължаваш нататък.

Да, донякъде, така е.

Какво може да направи киното с една история, което литературата не може? И обратното – какво може литературата, което киното не може?

Киното има удивителната способност по някакъв начин да спира времето, защото, в момента, в който гледаш филм, си напълно потопен в разказа за около два часа. Използва много елементи като звук, музика, цвят и звуков дизайн по емоционален начин, така че има способността да въвлича зрителя чрез всички пет сетива. Разбира се, литературата също може да постигне това, но според мен за читателя е по-трудно, отколкото за зрителя. Докато гледа филм, зрителят е много по-ангажиран чрез всичките си сетива. Така че не знам, но със сигурност има силна връзка между литературата и киното… Не знам. Това е труден въпрос. Може би е невъзможно да се отговори, защото от друга страна, литературата оставя пространство на читателя да си представи чертите и лицата на героите. Така че има и тази свобода. Но това е свързано и с акта на четене, и с акта на гледане, както и с времето, което отнемат. Много рядко сядаме да прочетем цяла книга от начало до край, без нито веднъж да станем от стола.

Можеш ли за последен въпрос да ми кажеш един филм или книга, които са ти направили силно впечатление напоследък? Може да е положително, може и отрицателно.

Предпочитам положително – така ще е по-лесно. Е, малко е трудно, защото гледам много странни филми. Гледам много документални филми и филми, които използват архивни материали. Например миналата седмица бях на фестивал, където бях част от журито за документален филм. Гледах аржентински документален филм, в който са използвани видеозаписи, заснети от режисьорите в продължение на 25 години. Филмът проследява две малки момичета, които после порастват и стават жени. Казва се The Illusion of an Everlasting Summer (La ilusión de un verano sin fin). Този филм е невероятен, защото разказва историята на тези две момичета в аржентинските пампаси, насред нищото. Все едно проследява целия им живот в продължение на 25 години чрез видеозаписите, които режисьорите заснемат. Това е истинският им живот, защото е документален филм, но в същото време двете момичета играят пред камерата. Така се появява елемент на въображаемо изпълнение. Както и да е, това е фестивален филм, така че не знам дали ще бъде показан, но е невероятен. А що се отнася до книгите... Е, честно казано, не съм сигурна какво да ти кажа. Напоследък се опитвам да чета доста съвременна италианска литература, защото в момента също така търся вдъхновение за нов филмов проект. Опитът ми с работа по книга във филма „Момичето с фотоапарата“ беше много положителен, затова харесвам тази връзка между литературата и кино. В момента се съсредоточавам повече върху четенето на италиански автори. Всъщност има една книга, за която знам, че се превежда и на български. Авторът е италианец. Книгата се казва „Алма“ – така се казва и главната героиня, а действието се развива в Триест. В нея се разказва и за Югославските войни през деветдесетте. Знам, че книгата е доста популярна и че е бестселър. Четох я преди две години и много ми хареса.

Алина Мараци интервю Герда Таро Хелена Яначек